A Little Story...

Приказка... Не бих го нарекъл точно така, по скоро като разказ-обяснение, за това което съм или бях. Много периоди минаха вече и чувствам че е време да си припомня за повечето от тях. So here we go...
Всеизвестен факт е, че ако харесаш някой отбор, във някой вид спорт, няма начин да не започнеш да играеш този спорт. Мечтаеш да спечелиш някой голям турнир, купа. Започваш да си представяш славата, която неизменно те следва. Така беше със футбола при мен. Това беше първата игра, която ме завладя. Започнах, мисля на 6-7 години и тази игра беше като развлечение за мен. Когато не можех да играя навън, играех вкъщи. Взимах една тенис-топка и си я подритвах из къщи. Но когато играех навън, тогава чувствах, че съм най-добрия на игрището. Тогава играта беше като развлечение...
Подраствайки вече, започнах да мисля малко по-сериозно откъм футбола. Тръгнах на училище, срещнах се със бъдещи приятели и тогава футболът зае важно място във ежедневието ми. Фактически, футболът беше начин да излезем всички и да се забавляваме. И ние го правехме. Играхме със такова удоволствие и желание, че си мислехме, че никой не може да ни победи. Във повечето случаи, това не беше така, но не пречеше да си мислим, че ще бъде така. Дори и сам да излизах да играя, рано или късно се появяваше още някой и тогава започвахме да играем може би един срещу друг или само на едната врата. И така прекарвахме времето. Тогава играта беше като начин на общуване...
Дори и след това играех футбол, жадувайки за още и още. Един ден отидох със един приятел да гледам тренировката му по тенис. Да, бях заинтересован от този спорт, но не дотолкова, за да го практикувам. Във края на тренировката, треньорката по тенис ме извика, за да поиграя малко и аз. Аз се учудих, разбира се, но отидох. Не беше както по филмите, когато веднага щом хванеш ракетата и тя става част от ръката ти. Не, но се чувствах добре държейки я. И неизбежно след няколко месеца започнах да играя тенис. Това беше ново, непознато чувство. Удряйки със ракетата, чувствах че мога да покоря всички. Чувствах, че мога да спечеля всеки турнир, стига да тренирам достатъчно. Тенисът ме научи на доста неща. Научи ме на отговорност, дисциплина, на увереност във себе си и на много още неща. Често пъти се случваше да играя срещу момчета и момичето, по-добри от мен. Но аз не възразявах - напротив, аз исках да играя срещу по-силни. Понеже когато играеш срещу по-силен, самият ти ставаш по-силен. Един път се случи да отида на един турнир по тенис, когато бях мисля че 6 клас. Тогава приключих на второ място във моята група, но за съжаление, това не беше достатъчно да се класирам напред. Но аз не гледах на това откъм тази страна. Аз гледах на това, като първото доказателство, че стига наистина силно да искам да постигна нещо, аз мога да го постигна. И точно това ми помогна да постигна увереността и желанието, което имам сега. Тогава играта беше като начин да се поддържам във форма...
Седми клас, спрях да играя тенис, заради изпитите, които наближаваха и на които не можех да си позволя да се проваля. Не знам дали беше правилното решение, понеже имах толкова много свободно време, но все пак си взех изпитите и влязох във училището, което исках със предмета, който исках. Не съм сигурен дали беше тогава или малко по-рано, когато реших да играя баскетбол. Не да тренирам, просто да играя за развлечение. И тогава баскетболът стана основния спорт. Баскетболът беше като мечта, всеки път, когато изстрелях топката, чувствах че ударът е велик, че просто няма как да е по-добре. Отново във повечето случаи не бях прав, но какво да се прави... Баскетболът стана начин за забавно прекарване на свободното ми време и като начин да се запозная със други хора. Тогава играта беше като шесто чувство...
Сега, още играейки баскетбол, чувствам че именно това е играта за мен.Че мога да се реализирам благодарение на този спорт. Всеки път, когато стъпя на игрището усещам, че ще си прекарам страхотно. По-добре от каквото и да е друго забавление. Играта е като начин на живот...